въпросителен? удивителен! точка. многоточие...

намирам се за пореден път в един странен, изгубен момент, където се опитвам да прогоня чувството за празнина, погнало ме като рояк оси. за целта реших да готвя повече, да си подредя гардероба за милионен, милиарден път (благодаря на бестито, че се занимава с мен <3 най-яката е), да играя eternium по няколко часа на ден, да рисувам чайници, кафеварки, черепи, а сега ми се въртят и две идеи за пейзажи. сладко, аз и големите ми, прекалено смели идеи. исках да се разсея от мисълта за определен някого, губейки се в многобройните хобита, толкова често започвани и никога завършвани. 

не знам дали е енергията на транзитиращото слънце в рак, която ме прави колкото емоционална, толкова и креативна; нали знаете - "мерси за причинената болка, ще я претворя в изкуство". имам ужасно много неща за правене, а дори не ми се съществува. както съм казвала на един куп хора - искам да съм водна капка, звучи толкова по-лесно и привлекателно: кацам на цвете, полежавам си, падам в локва, изпарявам се, извалявам се, попадам в река или море, или океан, пак се изпарявам, пак се извалявам, пак кацам на цвете...

старая се да върша малко повече от домакинските задължения вкъщи. успокояващо е и с избърсването на досадни трохички хляб от мушамата, връщането на чифта ножици на мястото им и изпрахосмучването на безполезни хартийки от пода си заминава малка част от едно по-мръсно минало. е, да, има части от стаята ми, които задължително са разхвърляни. какво да направя, чувствам се защитена с множество мебели и предмети около мен. животът е по-забавен, когато има къде да се спънеш, удариш; какво да стърчи от не-където-трябва; и задължително трябва да има поне една чаша кафе или незатворена бутилка вода, които да се бутнат и да направят мизерия. онзи ден разлях кенче с бира (моля ви, не ми се карайте, наистина съм с две леви ръце!) и трябваше да проветрявам бая време, за да не мирише на кръчма. нощното ми шкафче е домът за предмети без предопределено място, а пространството зад него - свърталище на малки и големи паяци, превърнали се в новите ми приятели.

лятната меланхолия е особено чувство. лятната меланхолия е топла, ухае на сол, има вкус на слънчогледови семки, текстурата на лек бриз, скоростта на урановите ветрове. лятото е време за почивки и лимонада с цвят бъз. гнетящите жеги предразполагат към размисли с цвят на залез: ярки, интензивни, но мимолетни. всичко тече. всичко циркулира и ние бавно обикаляме в кръгове и елипси по всевъзможни начини.

когато не съм водна капка през лятото, ми се ще да съм снежинка.

и понеже питах две сладички момичета дали поезията ми си струва да бъде качена в блог, а те отговориха положително;

това го написах в автобуса от тутракан за силистра на първи юли. не съм писала каквото и да било от месеци, простете ми за малко ръждясалите умения.

можех да напълня със отрова

всяка дума, всеки смях,

можех сърцето ти

да откъсна със замах;

ала не посмях да съм зла -

мене злото ме мори,

и докато мога да гледам

към слънцето ярко

без да премрежвам очи,

ще мечтая за светли,

по-светли

дни!

не мога да си я избия от главата, насладете й се, колкото и аз й се наслаждавам:

за храната и хората

(в процеса на писане осъзнах, че пак говоря за храна. подсъзнателно влияние на конференцията от Търново!)

предпочитам да ям домашна храна, отколкото да излизам по ресторанти. първо, на ресторантите има прекалено много хора и няма никакъв начин да се уединиш и да се насладиш на спокойна атмосфера - все някой шава, говори, дъвче шумно и потраква металната посуда по порцелановите съдове. второ, залива ме една такава вълна от притеснение какво да ям. и къде да ям. любимите ястия и заведения предлагат спокойствие и уют. да експериментираш с храната е като първите дни с нов чифт обувки - все още ненаместени по твоето стъпало, с неомекнали ръбчета, скърцащи подметки.

животът е непрестанна игра на "риск печели, риск губи". не знаеш какво те очаква, ако изненадаш предварително създалият някакъв сценарий или алгоритъм мозък. вижте например, не си падам по морски дарове, защото веднъж не са ми харесали и оставам предубедена към тях. ще ми се определени качества на характера да причиняваха същата реакция, но, противно на всякаква логика, по-вероятно е да дам шанс на човек, отколкото на храна.

някои грешки в яденето могат и да са причинени от готвача, дали съзнателно или не. и тогава е изцяло решение на доверения клиент дали да остане на страната на кулинарния създател или да му обърне гръб. в такива моменти животът за кратък отрязък от време те подлага на тест дали ще взимаш подобни неща присърце и по-точно - на какво конкретно отделяш внимание и какви са собствените ти приоритети.

ресторантите са скъпо удоволствие. в свят, където парите са време, а времето - пари, не можеш да си позволиш реално да ги пилееш безразсъдно и да им се насладиш както би ти се искало. автоматично сме се научили да бъдем предубедени към онова, на което не сме свикнали; предразсъдъкът, включително и гордостта с тази "пестеливост на ценни ресурси", са основни черти в характера на съвременния човек. в някои случаи дори погрешно наричаме изолацията си от неизследвания досега свят "зона на комфорт" - а имаме предвид бариерата на страха; преградата между истинските желания и наложените върху ни очаквания. но кой може да ни вини, че сме такива? все пак светът е какъвто си го направиш... и както го изваят определени обстоятелства. да де, на малко хора би им се искало да признаят, че са си изгубили времето в ресторант, където храната не им е харесала, и през главата им постоянно ще звучи мисълта "не си струваше, трябваше да отида на Онова конкретно Познато място". разочарованието е породено единствено от неоправдани, прекалено високи очаквания, и се е превърнало в неразделна част от ежедневието.

да, постоянните нови преживявания изтощават и ти се иска да усетиш насладата от баницата на баба, защото знаеш, че винаги ще е вкусна, но няма как да усетиш пълното удоволствие от гозбата, ако първо не си отделил малко време да я забравиш. нещата са прости - изисква се баланс, а балансът пък изисква жертви.

научих се да ям пикантна храна. и се опитвам да готвя все повече неща, които преди са изглеждали непосилни за мен. рисувам повече, пиша за пръв път от месеци и гледам да се поставям в повече неудобни ситуации. инвестицията си струва - дори понякога да боли.

и съвсем тематично, един прекрасен албум: