въпросителен? удивителен! точка. многоточие...

намирам се за пореден път в един странен, изгубен момент, където се опитвам да прогоня чувството за празнина, погнало ме като рояк оси. за целта реших да готвя повече, да си подредя гардероба за милионен, милиарден път (благодаря на бестито, че се занимава с мен <3 най-яката е), да играя eternium по няколко часа на ден, да рисувам чайници, кафеварки, черепи, а сега ми се въртят и две идеи за пейзажи. сладко, аз и големите ми, прекалено смели идеи. исках да се разсея от мисълта за определен някого, губейки се в многобройните хобита, толкова често започвани и никога завършвани. 

не знам дали е енергията на транзитиращото слънце в рак, която ме прави колкото емоционална, толкова и креативна; нали знаете - "мерси за причинената болка, ще я претворя в изкуство". имам ужасно много неща за правене, а дори не ми се съществува. както съм казвала на един куп хора - искам да съм водна капка, звучи толкова по-лесно и привлекателно: кацам на цвете, полежавам си, падам в локва, изпарявам се, извалявам се, попадам в река или море, или океан, пак се изпарявам, пак се извалявам, пак кацам на цвете...

старая се да върша малко повече от домакинските задължения вкъщи. успокояващо е и с избърсването на досадни трохички хляб от мушамата, връщането на чифта ножици на мястото им и изпрахосмучването на безполезни хартийки от пода си заминава малка част от едно по-мръсно минало. е, да, има части от стаята ми, които задължително са разхвърляни. какво да направя, чувствам се защитена с множество мебели и предмети около мен. животът е по-забавен, когато има къде да се спънеш, удариш; какво да стърчи от не-където-трябва; и задължително трябва да има поне една чаша кафе или незатворена бутилка вода, които да се бутнат и да направят мизерия. онзи ден разлях кенче с бира (моля ви, не ми се карайте, наистина съм с две леви ръце!) и трябваше да проветрявам бая време, за да не мирише на кръчма. нощното ми шкафче е домът за предмети без предопределено място, а пространството зад него - свърталище на малки и големи паяци, превърнали се в новите ми приятели.

лятната меланхолия е особено чувство. лятната меланхолия е топла, ухае на сол, има вкус на слънчогледови семки, текстурата на лек бриз, скоростта на урановите ветрове. лятото е време за почивки и лимонада с цвят бъз. гнетящите жеги предразполагат към размисли с цвят на залез: ярки, интензивни, но мимолетни. всичко тече. всичко циркулира и ние бавно обикаляме в кръгове и елипси по всевъзможни начини.

когато не съм водна капка през лятото, ми се ще да съм снежинка.

и понеже питах две сладички момичета дали поезията ми си струва да бъде качена в блог, а те отговориха положително;

това го написах в автобуса от тутракан за силистра на първи юли. не съм писала каквото и да било от месеци, простете ми за малко ръждясалите умения.

можех да напълня със отрова

всяка дума, всеки смях,

можех сърцето ти

да откъсна със замах;

ала не посмях да съм зла -

мене злото ме мори,

и докато мога да гледам

към слънцето ярко

без да премрежвам очи,

ще мечтая за светли,

по-светли

дни!

не мога да си я избия от главата, насладете й се, колкото и аз й се наслаждавам:

за храната и хората

(в процеса на писане осъзнах, че пак говоря за храна. подсъзнателно влияние на конференцията от Търново!)

предпочитам да ям домашна храна, отколкото да излизам по ресторанти. първо, на ресторантите има прекалено много хора и няма никакъв начин да се уединиш и да се насладиш на спокойна атмосфера - все някой шава, говори, дъвче шумно и потраква металната посуда по порцелановите съдове. второ, залива ме една такава вълна от притеснение какво да ям. и къде да ям. любимите ястия и заведения предлагат спокойствие и уют. да експериментираш с храната е като първите дни с нов чифт обувки - все още ненаместени по твоето стъпало, с неомекнали ръбчета, скърцащи подметки.

животът е непрестанна игра на "риск печели, риск губи". не знаеш какво те очаква, ако изненадаш предварително създалият някакъв сценарий или алгоритъм мозък. вижте например, не си падам по морски дарове, защото веднъж не са ми харесали и оставам предубедена към тях. ще ми се определени качества на характера да причиняваха същата реакция, но, противно на всякаква логика, по-вероятно е да дам шанс на човек, отколкото на храна.

някои грешки в яденето могат и да са причинени от готвача, дали съзнателно или не. и тогава е изцяло решение на доверения клиент дали да остане на страната на кулинарния създател или да му обърне гръб. в такива моменти животът за кратък отрязък от време те подлага на тест дали ще взимаш подобни неща присърце и по-точно - на какво конкретно отделяш внимание и какви са собствените ти приоритети.

ресторантите са скъпо удоволствие. в свят, където парите са време, а времето - пари, не можеш да си позволиш реално да ги пилееш безразсъдно и да им се насладиш както би ти се искало. автоматично сме се научили да бъдем предубедени към онова, на което не сме свикнали; предразсъдъкът, включително и гордостта с тази "пестеливост на ценни ресурси", са основни черти в характера на съвременния човек. в някои случаи дори погрешно наричаме изолацията си от неизследвания досега свят "зона на комфорт" - а имаме предвид бариерата на страха; преградата между истинските желания и наложените върху ни очаквания. но кой може да ни вини, че сме такива? все пак светът е какъвто си го направиш... и както го изваят определени обстоятелства. да де, на малко хора би им се искало да признаят, че са си изгубили времето в ресторант, където храната не им е харесала, и през главата им постоянно ще звучи мисълта "не си струваше, трябваше да отида на Онова конкретно Познато място". разочарованието е породено единствено от неоправдани, прекалено високи очаквания, и се е превърнало в неразделна част от ежедневието.

да, постоянните нови преживявания изтощават и ти се иска да усетиш насладата от баницата на баба, защото знаеш, че винаги ще е вкусна, но няма как да усетиш пълното удоволствие от гозбата, ако първо не си отделил малко време да я забравиш. нещата са прости - изисква се баланс, а балансът пък изисква жертви.

научих се да ям пикантна храна. и се опитвам да готвя все повече неща, които преди са изглеждали непосилни за мен. рисувам повече, пиша за пръв път от месеци и гледам да се поставям в повече неудобни ситуации. инвестицията си струва - дори понякога да боли.

и съвсем тематично, един прекрасен албум:

∅

нищото има едно бяло (дясното) и едно черно око (лявото). високо е метър и деветдесет и шест, въпреки че заема цялото пространство. не питайте за ръста, ще вземе да ви се обиди. кожата му е почти прозрачна, така че е малко трудно да различиш дясното око. гледа те пронизващо, обсебващо. стараеш се да запълниш гигантската празнина с думи, картини, звуци и всички навици, които ще те отвлекат от грозния преследвач.

не се получава. и с нищото се сближавате.

***

има и лоша компания, но хората рядко я споменават. виждат, че си разумен човек. доверяват ти се да правиш добри избори и да разсъждаваш върху последиците от собствените си действия. не обръщат внимание на внезапната промяна - сякаш всичко твое ти бива отнето, докато не останеш мъничка, мъничка черупка, абсолютно безлична сред останалите.

нищото изведнъж решава да се запознае с приятелите ти и започва да излиза с тях от твое име. стотинките му са фалшиви и кафе машината отначало не иска да ги приеме, но скоро свиква със залъгващата им тежест. напитката не действа. контрастните очи все така блуждаят в далечината, взели назаем цвета на твоите за заблуда на противника. няма торбички под тях. нищото и умората са добри приятели и то успява да я убеди да не навестява новото му тяло, отново, да не заподозре никой случващите се аномалии.

***

нищото е най-лошият съветник. съска в ушите като змия и от звукът трепериш. искаш или не, подчиняваш му се. само и само да спре съскането. говориш неистини, молиш да те оставят на спокойствие да дишаш и се усамотяваш в мрачния ъгъл, ставайки едно цяло с Господаря.

нищото е образът в огледалото в четири след полунощ, полу-размит, отчужден, студен и далечен. крие се в домашната прах, когато не е вътре в теб, и чака удобен момент да те нападне, ти, сладка и любима жертва.

***

нищото надделява над всичко и спасение няма, а ти наивно се опитваш да го прокудиш, без да осъзнаваш колко бързо потъваш все по-надолу. дъното е самотно. за сметка на това, дъната на бутилките не изглеждат толкова самотни. пепелта в пепелника е заживяла свой живот и рисува сцени по стъклото.

всичко грозно оживява. на твой гръб.

17 грешки, които ме преследват 17 години подред

традиция ми беше да пиша с няколко дни закъснение, не и... момент да пресметна... двадесет и три дни по-късно. чудничко, цветущо, златно. аз, честно ще ви кажа сега, за 17 години не научих абсолютно нищо, което съм казвала в предишни постове, че съм научила.

1. 17 години се заблуждавах, че... сродната душа е само една.
не е. няма нищо лошо в това да намираш сродните си души в различни хора, в отделните моменти от животите си. с един кафето ми е най-сладко, с друг ще прекарам остатъка от дните си, трети е музата на всяко мое произведение. остави се на хората да те обогатят и не преследвай някакъв си там Единствен.
(каза тя, страдайки с риби в празен седми дом)
2. бързане, бързане, бързане. 
спри да бързаш, поеми си въздух, огледай се, оцени живота! така си се затичала, че пропускаш и крайната цел, и началото не знаеш къде се е дянало, да не говорим за действията, случващи се по средата. кошмар, отчаяние, трагедия!
3. любовта между двама души не е непременно знак, че си принадлежат един на друг завинаги.
(ауч, да, знам, и мен ме боли)
4. не може да си наясно с всичко, тепърва научаваш как работи света. 

 

мамка му, за първи път успя да свариш яйца април месец, цяло лято прави смотани палачинки и кексове, като пържиш яйца, отдолу загарят и цялата кухня се опушва, но стават ли за ядене? стават! и не можеш да сменяш крушки и като цяло си супер смотана, Михаела, но ще се научиш някой ден!
5. хората все още не могат да четат мисли. споделяй, говори, комуникирай!!! смъкни товара от плещите си, ще ти олекне.
6. или прави нещата със страст, или не се захващай изобщо.
7. ВСИЧКО Е В СКАПАНАТА ТИ ГЛАВА.
и доброто, и лошото. светът е такъв, какъвто ти си го направиш. яде ти се ябълка? захапи зелка и се преструвай, че има вкус на ябълка, без да мрънкаш за липсата на пари за килограм ябълки и качеството на зелката.
8. поставяй се повече на мястото на хората. върви в техните обувки, докато не ти излязат пришки.
9. не си Исус, не си богинята майка земя, ти си Просто Един Човек и работата ти на тази малка планетка е да се бориш за твоя собствен живот, не да спасяваш нечии чужди. мисли за себе си и как да измъкнеш първо себе си от блатото. чак после се замисли за останалите.
10. следвай интуицията си.
(или тази на Косьо)
11. пиши, снимай, рисувай, учи езици.
забравяш единствените си удоволствия за по месеци, дори години. похарчи десетки левове за красиви тефтери, които стоят празни, пръсна цяло състояние за DSLR, пазиш рисунките от пети клас, защото ти е драго да гледаш колко усърдно рисуваше тогава. къде изчезна мотивацията? къде изчезна желанието?
12. не спирай да вярваш за миг.
дали има или няма случайни неща, не ти е известно. с години вярваше в съдбата и я използваше като средство да си обясниш света. после ти разбиха сърцето и стана огромен нихилист, загърби "вярата си", все още не знаеш по къде си. 
може би всичко е перфектно изчислено. не е твоя работа да го мислиш.
13. няма субстанция на света, която да ти помогне да си решиш проблемите. може само да ги задълбочи. решението е вътре в теб, светлината е вътре в теб, погледни точка 7. и създай мечтания от теб свят. не се съмнявам в красотата му.
14. всичко има край. (само саламът има два.)
да, хубавите моменти ще приключат. лошите след тях също. животът е един безкраен цикъл, поредица от злощастни и не чак толкова злощастни събития. не го приемай негативно, де, това е истината. извлечи максимума от нея.
15. пътувай, ходи на театър, посещавай повече библиотеката, използвай всяка възможност да се развиваш.
16. напомняй на любимите си, че са важни за теб.
17. прощавай. изразявай чувствата си (здравословно). обичай. живей.

колкото повече пораства човек, толкова повече си няма на представа 
какво
прави
с
живота
си
и
май
само
го
пропилява
точно
когато
не
трябва
да
го
пропилява.
ай наздраве, защото точно това се чуваше на 16.09.2017 г.

открехване

из телефонни записки от 2:13 часа, 18 април 2017

разсъдък се губи най-лесно от ненужно пазени тайни и отричани мисли. всичко отива в бунището на мозъка, наречено подсъзнание, и те тормози ежедневно. обикновено подобни адски създания излизат през нощта, или под влияние на субстанции, а наистина кофти случай е да приемат външна форма през нощта под влияние на субстанции. в крайна сметка, винаги намират как да се канализират. проблемът е таймингът.
когато подобни словоизлияния се случат, обикновено означава, че си просрочил времето. умът ти е бил разяден без да осъзнаваш и причината за безсънието ти не се е криела в обсебващия, неземно добър сериал, а в опитите да се разсееш от причината за нещастието ти. и ето те - трябва да си буден след 4 часа, а сън не те хваща от всички възможни ситуации в главата ти. ситуации, където най-накрая казваш всичко на въпросните хора
някои неща се въртят в главата с месеци, докато не изгубят значение. поне си мислех, че губят значение. но, подобно на закона за запазване на енергията, значението не се губи - променя се. и продължава да съществува, трансформирано и разпростряло се до все по-далечни кътчета на ума.
вече подсъзнанието няма намеса. осъзнаваш нещата. изплуват на повърхността. само търсиш подходящи място и време. които, всеизвестен факт - не съществуват. продължаваш да се мъчиш. съзнателно. и се чудиш дали има смисъл от всичко това, защото ”всяко нещо с времето си” и ”ако трябва да се случи, ще се случи”.

неземно добрият сериал, обсебил ме последните дни, е ”как се запознах с майка ви”. тук ще призная грях - предпочитам HIMYM пред ”приятели”, поради единствената причина, че се свързвам повече с героите, най-вече с тед. цял живот търси голямата любов? цял живот разчита на знаци от вселената? АМИ ЧЕ ТОВА СЪМ АЗ! но идеята ми е друга - когато робин откри за алергията си към омари, започнаха да ѝ се ядат само омари и преяде с тях. тогава ѝ се отядоха.

същото е с адските, токсични мисли - докато не избият отнякъде, докато не открехнеш входа на мрачната част на подсъзнанието, за да влезе светлина, никога няма да си напълно свободен.

надълго и нашироко за мечтите (ми)

разбирате ли, колкото и да се опитвам да водя дневници, не ми се получава. мисля на глас, пренасям мислите си върху приятели, затормозявайки и без това затормозените им ежедневия (много се извинявам), но никога тези мисли не се оказват в блог или в един от многото ми тефтери.

та, за мечтите. понякога ме удря една определена вълна и живея с мисълта за нея, докато не я изцедя. мога да кажа, че съм изживяла вече хиляда животи, защото повечето време прекарвам в главата си, създавайки потенциален идеален живот, докато реалният ми едва се крепи.

в рамките на последните няколко месеца исках:

• голямата ми любов да може задължително да свири на китара. аз ще пиша текстовете, а човекът до мен да създава инструментали. предпочитам звученето на акустичните китари. и да, на някой покрив сме, имаме евтино вино, но не от класата на юнашко или механджийско; милото либе свири, гледаме звездите през леко замрежен от алкохола поглед, пеем.
• живея в блок, където има fire escapes. като тези в америка. идеята ми дойде още когато четях "закуска в тифани" за първи път през лятото на 2014. холи се промъкваше през прозореца на разказвача, забравих му името, именно през fire escape. не знам, изглежда ми идеално да мога да се измъквам навън когато си поискам, без реално да трябва да излизам Навън. и пак да го правя през нощта. даже бях намерила снимка, която ме вдъхнови за самата мисъл. ето я отдясно.
• а въпросният апартамент е с тухлени стени. или поне тапети, имитиращи тухли. има цветя навсякъде, ръчно набрани букети и може би някоя-друга саксия. най-вероятно, като се знам каква съм, няма да имам пари за библиотечка, та книгите ми ще са складирани на купчини.
• пътувам много. поне веднъж съм пътувала на стоп. успявам по неведоми начини да събирам пари. фотоапаратът ми е винаги с мен. снимките ми са cheesy и типични туристически, защото не обичам да снимам особено много забележителности, когато съм в друг град. вместо това се забивам в малки книжарнички и подкрепям местния бизнес, хаха. слушам "лондон париж берлин" на остава и не мога да спра да си мисля за париж. напоследък много ми се ходи в париж. 

има френски режисьор, роден на моята дата и умрял на именния ми ден. странно, а? раул кутар. слънце в дева, асцендент дева, луна в овен. и имаме почти изцяло еднакви знаци в домовете. искам да му изгледам някой филм сега.

• защото бих се занимавала и с кино или театър. в края на месеца ще идват преподаватели от НАТФИЗ и нямам търпение да посетя постановката, а ако ми се отвори парашута - и лекцията, която ще изнесат, защото е в учебно време. хич не ми се занимава с класната за отсъствия... за киното - не искам да съм оператор или режисьор, искам да съм сценарист. напълно в мой стил би било да пиша сценарии за някакви ъндърграунд филми или пиеси, които реално никой не би се навил да режисира, защото трудно ще пробият.

 КЪВ ТИ ЪНДЪРГРАУНД БЕ МООООЙ???

• започнала съм да рисувам отново. не е като някога да съм се Занимавала с рисуване или да съм била наистина добра. просто обичам да рисувам. кара ме да се чувствам добре.
• всичките тефтери, които имам, са изпълнени от-до с идеи за романи, разкази, може би пиеси и много, много поезия.
• дали нямам издадена стихосбирка?
• не знам, но имам пишеща машина.
• ходя по много, много концерти, изложби, литературни сбирки.
• имам милиарди татуировки. добре де, няколко си там... няколко, колко да са. не знам. искам много. постоянно имам някакви идеи за дизайни в главата си, но искам всичко да е точно и перфектно, особено относно позиционирането. аххх, искам да съм платно за татуистите просто. 
• а може би голямата ми любов не може да свири на китара и аз съм се научила най-накрая. поне wonderwall на oasis да мога да свиря, нещо просто.
• издала съм стихосбирка/ сборник с разкази/ абе нещо мое в хартиен формат. дори и да не съм продала целия тираж или само избрани от мен да имат екземпляри. ще ме има на хартия някой ден!
• изкарала съм всичките си читави снимки и съм си ги рамкирала, за да бъдат окачени по стените на дома ми. не защото съм добър фотограф, а защото обичам да се връщам към минали моменти от време на време.

всъщност тайничко дори се надявам, че съм достатъчно важна и влиятелна, за да има смисъл някой да ми напише биографията, хаха.

ако се случи така, че да успея да сбъдна поне половина от този списък, ще ви уведомя.

или вие може и и да знаете. кой знае, ами ако съм известна??? боже опази.

аз си лягам, че май стана време.

видяхте ли розовата луна? защото аз не успях да видя розовото, а най-добрата ми приятелка - да.

tired of my own damn self

(oh daddy i'm hungry

please give me some money

oh mom can i have

your last cigarette)

знаете ли какво

тъй като супер ми писна да си подбирам думите за тоя пост, просто ще напиша каквото се сетя

въртях tired of drinking около половин-един час, то мила робърт я въртях около три часа измежду игрите на тривиадор, мрънкането ми, което владо се наложи да търпи, и преписването на едно ново стихотворение на лаптопа ми. и се намерих там някъде измежду акордите.

мила пее i'm still here in sofia/ with my dreams so big. смисъл, не съм софия, в силистра съм, но мечтите ми пак са толкова големи, колкото и нейните най-вероятно.

дори са определено толкова големи, защото ми тежат в костите и се опитвам да ги осъществя наведнъж, а не успявам, и се чувствам тежка от това. прекалено много съм тук, когато ми се ще да съм там. "там" са ужасно много места, всъщност, просто искам да се разпокъсам на хиляда и да се разпръсна по света като глухарче.

понякога запецвам жестоко, като сега, и копая все по-надолу и по-надолу в търсене на същината на проблема. какво още мога да изкореня, за да се подобря? ала се губя в целия хаотичен процес и накрая осъзнавам, че продължавам да седя насред собствения ми хаос в малката ми стая, в същото легло, в което спя от май вече тринайсет години, заедно с милия ми лаптоп и старите завивки, оказали се най-верните ми спътници.

опитвам се да се отърся от миналото и да намеря нещо ново, но всичко е зарибявка за месец-два и после го захвърлям.

днес следобед си мажех филия; аз винаги стигам до гениални умозаключения, докато си правя сандвичи - и се зачудих какво ще ми щукне след две години, дали пак така ще си правя равносметка за шестнадесетгодишността ми, дали след четири години ще се чудя какво е било преди две. смисъл, не мога даже да изразя това, което точно искам да кажа, щото аз днеска си мислех колко коренно различна съм била примерно на единайсет и как съм запазила в себе си изключително малко неща от тогава. и по тая логика, кво ще пазя? дали сега съм стигнала до някаква повратна точка, която ще остави по-траен отпечатък в характера ми от всичко останало досега?

и също така, осъзнах силата на имената. затова смених името на блога. в момента съм повече "миха" отколкото съм някоя друга. всеки ми прякор изразява някаква различна част от мен, с по-особени качества от предходната. сега ми е много "миха" фаза. честно да ви кажа, не я изживявам лесно, но това звучи прекалено драматично, така че ще спра дотук.

очите ме болят не от много, много слънце, тютюнев дим и вино, а от взиране в скапан екран и забилост вкъщи цели два дни поради лошото време. направо се отчаях, честно казано. от себе си.

как се живее балансирано изобщо, защото изгубих много енергия бъдейки твърде лежерна, после твърде енергична, твърде разхвърляна, твърде подредена, твърде съсредоточена, твърде разкоцентрирана, твърде сериозна, твърде безотговорна, твърде не-ме-ебе, твърде защитавам-принципите-си-до-гроб.

искам огромна купа череши, изстудено пиринско и компания, с която да споделя най-великите почерпки на света.