(в процеса на писане осъзнах, че пак говоря за храна. подсъзнателно влияние на конференцията от Търново!)
предпочитам да ям домашна храна, отколкото да излизам по ресторанти. първо, на ресторантите има прекалено много хора и няма никакъв начин да се уединиш и да се насладиш на спокойна атмосфера - все някой шава, говори, дъвче шумно и потраква металната посуда по порцелановите съдове. второ, залива ме една такава вълна от притеснение какво да ям. и къде да ям. любимите ястия и заведения предлагат спокойствие и уют. да експериментираш с храната е като първите дни с нов чифт обувки - все още ненаместени по твоето стъпало, с неомекнали ръбчета, скърцащи подметки.
животът е непрестанна игра на "риск печели, риск губи". не знаеш какво те очаква, ако изненадаш предварително създалият някакъв сценарий или алгоритъм мозък. вижте например, не си падам по морски дарове, защото веднъж не са ми харесали и оставам предубедена към тях. ще ми се определени качества на характера да причиняваха същата реакция, но, противно на всякаква логика, по-вероятно е да дам шанс на човек, отколкото на храна.
някои грешки в яденето могат и да са причинени от готвача, дали съзнателно или не. и тогава е изцяло решение на доверения клиент дали да остане на страната на кулинарния създател или да му обърне гръб. в такива моменти животът за кратък отрязък от време те подлага на тест дали ще взимаш подобни неща присърце и по-точно - на какво конкретно отделяш внимание и какви са собствените ти приоритети.
ресторантите са скъпо удоволствие. в свят, където парите са време, а времето - пари, не можеш да си позволиш реално да ги пилееш безразсъдно и да им се насладиш както би ти се искало. автоматично сме се научили да бъдем предубедени към онова, на което не сме свикнали; предразсъдъкът, включително и гордостта с тази "пестеливост на ценни ресурси", са основни черти в характера на съвременния човек. в някои случаи дори погрешно наричаме изолацията си от неизследвания досега свят "зона на комфорт" - а имаме предвид бариерата на страха; преградата между истинските желания и наложените върху ни очаквания. но кой може да ни вини, че сме такива? все пак светът е какъвто си го направиш... и както го изваят определени обстоятелства. да де, на малко хора би им се искало да признаят, че са си изгубили времето в ресторант, където храната не им е харесала, и през главата им постоянно ще звучи мисълта "не си струваше, трябваше да отида на Онова конкретно Познато място". разочарованието е породено единствено от неоправдани, прекалено високи очаквания, и се е превърнало в неразделна част от ежедневието.
да, постоянните нови преживявания изтощават и ти се иска да усетиш насладата от баницата на баба, защото знаеш, че винаги ще е вкусна, но няма как да усетиш пълното удоволствие от гозбата, ако първо не си отделил малко време да я забравиш. нещата са прости - изисква се баланс, а балансът пък изисква жертви.
научих се да ям пикантна храна. и се опитвам да готвя все повече неща, които преди са изглеждали непосилни за мен. рисувам повече, пиша за пръв път от месеци и гледам да се поставям в повече неудобни ситуации. инвестицията си струва - дори понякога да боли.
и съвсем тематично, един прекрасен албум:
No comments:
Post a Comment