17 грешки, които ме преследват 17 години подред

традиция ми беше да пиша с няколко дни закъснение, не и... момент да пресметна... двадесет и три дни по-късно. чудничко, цветущо, златно. аз, честно ще ви кажа сега, за 17 години не научих абсолютно нищо, което съм казвала в предишни постове, че съм научила.

1. 17 години се заблуждавах, че... сродната душа е само една.
не е. няма нищо лошо в това да намираш сродните си души в различни хора, в отделните моменти от животите си. с един кафето ми е най-сладко, с друг ще прекарам остатъка от дните си, трети е музата на всяко мое произведение. остави се на хората да те обогатят и не преследвай някакъв си там Единствен.
(каза тя, страдайки с риби в празен седми дом)
2. бързане, бързане, бързане. 
спри да бързаш, поеми си въздух, огледай се, оцени живота! така си се затичала, че пропускаш и крайната цел, и началото не знаеш къде се е дянало, да не говорим за действията, случващи се по средата. кошмар, отчаяние, трагедия!
3. любовта между двама души не е непременно знак, че си принадлежат един на друг завинаги.
(ауч, да, знам, и мен ме боли)
4. не може да си наясно с всичко, тепърва научаваш как работи света. 

 

мамка му, за първи път успя да свариш яйца април месец, цяло лято прави смотани палачинки и кексове, като пържиш яйца, отдолу загарят и цялата кухня се опушва, но стават ли за ядене? стават! и не можеш да сменяш крушки и като цяло си супер смотана, Михаела, но ще се научиш някой ден!
5. хората все още не могат да четат мисли. споделяй, говори, комуникирай!!! смъкни товара от плещите си, ще ти олекне.
6. или прави нещата със страст, или не се захващай изобщо.
7. ВСИЧКО Е В СКАПАНАТА ТИ ГЛАВА.
и доброто, и лошото. светът е такъв, какъвто ти си го направиш. яде ти се ябълка? захапи зелка и се преструвай, че има вкус на ябълка, без да мрънкаш за липсата на пари за килограм ябълки и качеството на зелката.
8. поставяй се повече на мястото на хората. върви в техните обувки, докато не ти излязат пришки.
9. не си Исус, не си богинята майка земя, ти си Просто Един Човек и работата ти на тази малка планетка е да се бориш за твоя собствен живот, не да спасяваш нечии чужди. мисли за себе си и как да измъкнеш първо себе си от блатото. чак после се замисли за останалите.
10. следвай интуицията си.
(или тази на Косьо)
11. пиши, снимай, рисувай, учи езици.
забравяш единствените си удоволствия за по месеци, дори години. похарчи десетки левове за красиви тефтери, които стоят празни, пръсна цяло състояние за DSLR, пазиш рисунките от пети клас, защото ти е драго да гледаш колко усърдно рисуваше тогава. къде изчезна мотивацията? къде изчезна желанието?
12. не спирай да вярваш за миг.
дали има или няма случайни неща, не ти е известно. с години вярваше в съдбата и я използваше като средство да си обясниш света. после ти разбиха сърцето и стана огромен нихилист, загърби "вярата си", все още не знаеш по къде си. 
може би всичко е перфектно изчислено. не е твоя работа да го мислиш.
13. няма субстанция на света, която да ти помогне да си решиш проблемите. може само да ги задълбочи. решението е вътре в теб, светлината е вътре в теб, погледни точка 7. и създай мечтания от теб свят. не се съмнявам в красотата му.
14. всичко има край. (само саламът има два.)
да, хубавите моменти ще приключат. лошите след тях също. животът е един безкраен цикъл, поредица от злощастни и не чак толкова злощастни събития. не го приемай негативно, де, това е истината. извлечи максимума от нея.
15. пътувай, ходи на театър, посещавай повече библиотеката, използвай всяка възможност да се развиваш.
16. напомняй на любимите си, че са важни за теб.
17. прощавай. изразявай чувствата си (здравословно). обичай. живей.

колкото повече пораства човек, толкова повече си няма на представа 
какво
прави
с
живота
си
и
май
само
го
пропилява
точно
когато
не
трябва
да
го
пропилява.
ай наздраве, защото точно това се чуваше на 16.09.2017 г.

открехване

из телефонни записки от 2:13 часа, 18 април 2017

разсъдък се губи най-лесно от ненужно пазени тайни и отричани мисли. всичко отива в бунището на мозъка, наречено подсъзнание, и те тормози ежедневно. обикновено подобни адски създания излизат през нощта, или под влияние на субстанции, а наистина кофти случай е да приемат външна форма през нощта под влияние на субстанции. в крайна сметка, винаги намират как да се канализират. проблемът е таймингът.
когато подобни словоизлияния се случат, обикновено означава, че си просрочил времето. умът ти е бил разяден без да осъзнаваш и причината за безсънието ти не се е криела в обсебващия, неземно добър сериал, а в опитите да се разсееш от причината за нещастието ти. и ето те - трябва да си буден след 4 часа, а сън не те хваща от всички възможни ситуации в главата ти. ситуации, където най-накрая казваш всичко на въпросните хора
някои неща се въртят в главата с месеци, докато не изгубят значение. поне си мислех, че губят значение. но, подобно на закона за запазване на енергията, значението не се губи - променя се. и продължава да съществува, трансформирано и разпростряло се до все по-далечни кътчета на ума.
вече подсъзнанието няма намеса. осъзнаваш нещата. изплуват на повърхността. само търсиш подходящи място и време. които, всеизвестен факт - не съществуват. продължаваш да се мъчиш. съзнателно. и се чудиш дали има смисъл от всичко това, защото ”всяко нещо с времето си” и ”ако трябва да се случи, ще се случи”.

неземно добрият сериал, обсебил ме последните дни, е ”как се запознах с майка ви”. тук ще призная грях - предпочитам HIMYM пред ”приятели”, поради единствената причина, че се свързвам повече с героите, най-вече с тед. цял живот търси голямата любов? цял живот разчита на знаци от вселената? АМИ ЧЕ ТОВА СЪМ АЗ! но идеята ми е друга - когато робин откри за алергията си към омари, започнаха да ѝ се ядат само омари и преяде с тях. тогава ѝ се отядоха.

същото е с адските, токсични мисли - докато не избият отнякъде, докато не открехнеш входа на мрачната част на подсъзнанието, за да влезе светлина, никога няма да си напълно свободен.

надълго и нашироко за мечтите (ми)

разбирате ли, колкото и да се опитвам да водя дневници, не ми се получава. мисля на глас, пренасям мислите си върху приятели, затормозявайки и без това затормозените им ежедневия (много се извинявам), но никога тези мисли не се оказват в блог или в един от многото ми тефтери.

та, за мечтите. понякога ме удря една определена вълна и живея с мисълта за нея, докато не я изцедя. мога да кажа, че съм изживяла вече хиляда животи, защото повечето време прекарвам в главата си, създавайки потенциален идеален живот, докато реалният ми едва се крепи.

в рамките на последните няколко месеца исках:

• голямата ми любов да може задължително да свири на китара. аз ще пиша текстовете, а човекът до мен да създава инструментали. предпочитам звученето на акустичните китари. и да, на някой покрив сме, имаме евтино вино, но не от класата на юнашко или механджийско; милото либе свири, гледаме звездите през леко замрежен от алкохола поглед, пеем.
• живея в блок, където има fire escapes. като тези в америка. идеята ми дойде още когато четях "закуска в тифани" за първи път през лятото на 2014. холи се промъкваше през прозореца на разказвача, забравих му името, именно през fire escape. не знам, изглежда ми идеално да мога да се измъквам навън когато си поискам, без реално да трябва да излизам Навън. и пак да го правя през нощта. даже бях намерила снимка, която ме вдъхнови за самата мисъл. ето я отдясно.
• а въпросният апартамент е с тухлени стени. или поне тапети, имитиращи тухли. има цветя навсякъде, ръчно набрани букети и може би някоя-друга саксия. най-вероятно, като се знам каква съм, няма да имам пари за библиотечка, та книгите ми ще са складирани на купчини.
• пътувам много. поне веднъж съм пътувала на стоп. успявам по неведоми начини да събирам пари. фотоапаратът ми е винаги с мен. снимките ми са cheesy и типични туристически, защото не обичам да снимам особено много забележителности, когато съм в друг град. вместо това се забивам в малки книжарнички и подкрепям местния бизнес, хаха. слушам "лондон париж берлин" на остава и не мога да спра да си мисля за париж. напоследък много ми се ходи в париж. 

има френски режисьор, роден на моята дата и умрял на именния ми ден. странно, а? раул кутар. слънце в дева, асцендент дева, луна в овен. и имаме почти изцяло еднакви знаци в домовете. искам да му изгледам някой филм сега.

• защото бих се занимавала и с кино или театър. в края на месеца ще идват преподаватели от НАТФИЗ и нямам търпение да посетя постановката, а ако ми се отвори парашута - и лекцията, която ще изнесат, защото е в учебно време. хич не ми се занимава с класната за отсъствия... за киното - не искам да съм оператор или режисьор, искам да съм сценарист. напълно в мой стил би било да пиша сценарии за някакви ъндърграунд филми или пиеси, които реално никой не би се навил да режисира, защото трудно ще пробият.

 КЪВ ТИ ЪНДЪРГРАУНД БЕ МООООЙ???

• започнала съм да рисувам отново. не е като някога да съм се Занимавала с рисуване или да съм била наистина добра. просто обичам да рисувам. кара ме да се чувствам добре.
• всичките тефтери, които имам, са изпълнени от-до с идеи за романи, разкази, може би пиеси и много, много поезия.
• дали нямам издадена стихосбирка?
• не знам, но имам пишеща машина.
• ходя по много, много концерти, изложби, литературни сбирки.
• имам милиарди татуировки. добре де, няколко си там... няколко, колко да са. не знам. искам много. постоянно имам някакви идеи за дизайни в главата си, но искам всичко да е точно и перфектно, особено относно позиционирането. аххх, искам да съм платно за татуистите просто. 
• а може би голямата ми любов не може да свири на китара и аз съм се научила най-накрая. поне wonderwall на oasis да мога да свиря, нещо просто.
• издала съм стихосбирка/ сборник с разкази/ абе нещо мое в хартиен формат. дори и да не съм продала целия тираж или само избрани от мен да имат екземпляри. ще ме има на хартия някой ден!
• изкарала съм всичките си читави снимки и съм си ги рамкирала, за да бъдат окачени по стените на дома ми. не защото съм добър фотограф, а защото обичам да се връщам към минали моменти от време на време.

всъщност тайничко дори се надявам, че съм достатъчно важна и влиятелна, за да има смисъл някой да ми напише биографията, хаха.

ако се случи така, че да успея да сбъдна поне половина от този списък, ще ви уведомя.

или вие може и и да знаете. кой знае, ами ако съм известна??? боже опази.

аз си лягам, че май стана време.

видяхте ли розовата луна? защото аз не успях да видя розовото, а най-добрата ми приятелка - да.

tired of my own damn self

(oh daddy i'm hungry

please give me some money

oh mom can i have

your last cigarette)

знаете ли какво

тъй като супер ми писна да си подбирам думите за тоя пост, просто ще напиша каквото се сетя

въртях tired of drinking около половин-един час, то мила робърт я въртях около три часа измежду игрите на тривиадор, мрънкането ми, което владо се наложи да търпи, и преписването на едно ново стихотворение на лаптопа ми. и се намерих там някъде измежду акордите.

мила пее i'm still here in sofia/ with my dreams so big. смисъл, не съм софия, в силистра съм, но мечтите ми пак са толкова големи, колкото и нейните най-вероятно.

дори са определено толкова големи, защото ми тежат в костите и се опитвам да ги осъществя наведнъж, а не успявам, и се чувствам тежка от това. прекалено много съм тук, когато ми се ще да съм там. "там" са ужасно много места, всъщност, просто искам да се разпокъсам на хиляда и да се разпръсна по света като глухарче.

понякога запецвам жестоко, като сега, и копая все по-надолу и по-надолу в търсене на същината на проблема. какво още мога да изкореня, за да се подобря? ала се губя в целия хаотичен процес и накрая осъзнавам, че продължавам да седя насред собствения ми хаос в малката ми стая, в същото легло, в което спя от май вече тринайсет години, заедно с милия ми лаптоп и старите завивки, оказали се най-верните ми спътници.

опитвам се да се отърся от миналото и да намеря нещо ново, но всичко е зарибявка за месец-два и после го захвърлям.

днес следобед си мажех филия; аз винаги стигам до гениални умозаключения, докато си правя сандвичи - и се зачудих какво ще ми щукне след две години, дали пак така ще си правя равносметка за шестнадесетгодишността ми, дали след четири години ще се чудя какво е било преди две. смисъл, не мога даже да изразя това, което точно искам да кажа, щото аз днеска си мислех колко коренно различна съм била примерно на единайсет и как съм запазила в себе си изключително малко неща от тогава. и по тая логика, кво ще пазя? дали сега съм стигнала до някаква повратна точка, която ще остави по-траен отпечатък в характера ми от всичко останало досега?

и също така, осъзнах силата на имената. затова смених името на блога. в момента съм повече "миха" отколкото съм някоя друга. всеки ми прякор изразява някаква различна част от мен, с по-особени качества от предходната. сега ми е много "миха" фаза. честно да ви кажа, не я изживявам лесно, но това звучи прекалено драматично, така че ще спра дотук.

очите ме болят не от много, много слънце, тютюнев дим и вино, а от взиране в скапан екран и забилост вкъщи цели два дни поради лошото време. направо се отчаях, честно казано. от себе си.

как се живее балансирано изобщо, защото изгубих много енергия бъдейки твърде лежерна, после твърде енергична, твърде разхвърляна, твърде подредена, твърде съсредоточена, твърде разкоцентрирана, твърде сериозна, твърде безотговорна, твърде не-ме-ебе, твърде защитавам-принципите-си-до-гроб.

искам огромна купа череши, изстудено пиринско и компания, с която да споделя най-великите почерпки на света. 

равносметка на страха

някои от най-добрите си текстове съм писала в час.

втора година влизам в часовете по история в ЕГ и не мисля, че е имало път, в който вниманието ми да е било насочено само към госпожата всичките 45 минути (съжалявам наистина, госпожо!). и днес пак така си мислех някакви мои глупости, които реших, че е редно да бъдат споделени. та зат'ва енджой (ооооо моооляя теее, сипи и един джойнт енд инджой енд инджой, сипи и един джойнт енд инджой енд инджоой)

не знам какво се случва този месец. буквално всичко тръгна от нова година. първите дни на 2017 прекарах абсолютно съсипана, нервна и не знаех как изобщо ще изтикам месеца.
ето ме тук, 31-и януари. карам история и говорим за епохата на романтизма. слънцето ми напича гърба.
още от миналата година очаквах тази да е тежка. какво значи "тежка"? току-що стигнах до извода, че означава да се чувствам некомфортно с истините и фактите, с които се сблъсквам, и събитията, струпващи се отгоре ми. а "некомфортност" значи страх, стигнем ли до корена на казуса. винаги са два вариантите - правим неща, подтикнати или от страх, или от любов.
цял живот съм ходещ страх. е, казах го най-накрая. хич не ме бива да признавам истини и затова крия, крия, крия - и винаги от себе си, никога от другите.
сънувах как повръщам. потърсих значението в интернет и означава, че трябва да разкрия скритото; това, що ме гложди.
напоследък много мисля. от лошото мислене, overthinking. по принцип е добре избягвана от мен дейност. "да не си развалям настроението", но не се научих, че настроенията са моментни, и е по-важно на момента да разрешавам проблеми, а не да ги отлагам.

би звънецът.

та дотам беше с училищните разсъждения, които денито за момент се беше притеснила, че не са текст, ами уравнения по химия. но това е само една миниатюрна част от всичко, което ми беше дошло на главата.
наскоро хавок ми каза, че щом съм заобиколена от хора, с много плутонска енергия в тях, значи трябва да съм много по-дълбока. не че съм била повърхностна, просто трябвало още повече. първоначално си помислих "братле... има ли НАКЪДЕ ПОВЕЧЕ ИЗОБЩО". има, има, и още как, ала ме е страх да мисля и това е моята собствена бариера.
споменавам думата "бариера" с цел - снощи именно завърших четенето на "бариерата" на павел вежинов. в началото смятах, че съм повече като доротея заради цялата ѝ странност и любов към птиците и летенето (а и на моменти проявявам много стряскащи телепатични способности, нали затова съм агнав), ала към края заприличвах на антони с всяка изминала дума. защото, както във всеки "нормален" човек, в антони има бариера, над която той не може да прелети, за разлика от лудата доротея.
как се изправя човек пред масивните стени... които са вътре в него? тоест, как човек се изправя пред себе си и изобщо има малкото кураж да го стори? защото си представям цялото нещо точно като една огромна тухлена стена, зад която има дълбоко, тъмно езеро, представляващо подсъзнанието.
а не мога да плувам.
дали да не се опитам да се науча на момента?
да спра да казвам "страх ме е" и да използвам повече "е, какво пък, никога не знам какво се крие зад ъгъла". и да спра да се крия зад маската на колебанията си, а да се спирам там, където ме водят импулсът и интуицията. отдавна вече започнах да развивам интуицията си, далеч не му е времето да спирам сега!
смелост, смелост, смелост.
понякога си мисля, че съм прекалено малка за целия голям свят и идеята му е да се стовари отгоре ми. друг път си мисля, че съм достатъчно голяма, за да се бия със звездите. и аз вече не знам коя съм, честно. пък ми се иска да разбера така много, наистина ми е интересно.

РиДВдИнППВдХВдУоХ... (вижте двата реда курсив). издишай, освободи

преди два дни гледах клип на една от малкото booktuber-ки, които още следвам и харесвам - ариел бисет. конкретната тема е дали човек може да бъде едновременно минималист и книжен плъх, предвид факта, че повечето читатели имат огромни колекции от книги.

после се забих в гугъл да търся статии и да почета това-онова за минимализма като начин на живот. концепцията ми се стори освобождаваща. по-скоро не цялостния начин на живот, защото ми се вижда по-скоро като ограничение, а аз се опитвам да не си налагам ограничения; именно онзи аспект, свързан с освобождаване от ненужното и несъщественото ми привлече вниманието.

(0:00, тук правя пауза, за да си пожелая нещо)

(край на паузата)

като читател, моментално погледнах към колекцията си от книги. заглавия, закупени преди месеци и години, към които съм изгубила абсолютен интерес. други, които не са оставили никаква следа в мен. трети, които предпочитам да изгоря, отколкото да призная, че са литература и че съм ги прочела.

обаче не е работата само в книгите.

по принцип си живея в пълна кочина, трябва да си призная. навсякъде около мен 24/7 има вещи. много са боклуци, други имат "сантиментална стойност", трети са ми свързани с училище.

и така трупам. купчини. кочини. дали е случайно, че "купчина" и "кочина" звучат толкова подобно?

тия дни си ме гложди желанието за пълно или поне частично освобождение на енергия, разбирате ли. НА енергия и ОТ енергия - ако като мен вярвате, че всяко нещо носи определен заряд, положителен или отрицателен.

ако ме питате какво трупам, ще ви кажа спомени. сантиментална съм. имам слабост към материалните неща и стигнах до тоя извод последния половин-един час, гледайки стаята си. разсъждавайки все повече и повече, осъзнавам, че задържам всичко и бавно се превръщам в кошче за енергия и спомени.

може би кочината ми е дефинираща част от цялата ми личност. обичам да ми е подредено, но само след няколко минути до най-много два часа ми става тягостно от това да седя в място с РЕД. цикълът се повтаря отново и отново.

ред и дисциплина водят до изкривяване на подреденото пространство води до хаос води до умора от хаоса води до ред и дисциплина водят до изкривяване на подреденото пространство води до хаос води до умора от хаоса води до ред...

в момента съм на етап умора от хаоса и е време за освобождение. далеч не подредба... просто освобождение.

до хората, които си отидоха (и до тези, които са се върнали)

не бих побрала цялата 2016 в един пост от типа "равносметка". не съм и човекът, който си поставя резолюции, защото създам ли някакъв план, той се проваля. вселенски ебавки. с тези изречения искам да кажа, че не мога да побера изминалата година в един пост, защото никога не съм имала толкова динамична година, но от някаква странна ревност не съм споделяла почти нищо от нея. изключваме профилът ми в инстаграм - това са моментни снимки и никой не знае за спомените зад тях.

та, искам да се науча да споделям с повече хора. дневниците са за най-личните мисли, ала има и някои... глобални. ако мога така да ги нарека. и те принадлежат повече тук.

някои от най-кофти чувствата са някой да си замине от живота ти и да знаеш, че няма да се върне. други пъти е освобождаващо, защото боклукът се е изхвърлил сам. *ба дум тсссс* и, очевидно, прочитайки заглавието, това е за всички онези, към които вече не храня същите чувства - но също и до онези, с които нещата са висели на ееебати здравия косъм.

някои неща е по-добре да се премълчат (а го казвам аз, проповядващата болезнена откровеност) и да не бъдат научавани. 

а някои просто не могат да се кажат вече, боли да бъдат изкарани наяве или е трудно да си преглътнем егото.

1. наскоро те сънувах и ми се извини. реално няма за какво да ми се извиняваш. случва ми се да се сетя за нещата, през които минахме заедно, и ми е хубаво. радвам се, че успях да те науча на доста неща. ти мен също, въпреки че може би не го знаеш. бъди щастлива.

2. не усещам парфюма ти никъде. не съм те сънувала от много време. бележиш няколко месеца от живота ми просто с аурата си и те бяха страхотни. прослушах много хубава, нова музика заради теб. надявам се и ти да си щастлив и много да успееш в живота, защото го заслужаваш. 

3. радвам се, че всичко е наред вече. сега ме е да не урочасам нещата с това, хаха. знам, че има още много неща, които да се случат. част от Модела си, а там... там не присъстват хора, които да ми правят живота спокоен. (в случай че отвориш това и се познаеш - някой път ще ти кажа за модела, но няма да е сега. за щастие, рядко ми четеш блога)

4. надявам се осъзнаеш колко смотан човек си в момента и успееш да се поправиш след време, навреме. и да намериш истинската си същност. на твоята възраст всички сме объркани малки лайна. никога не съм имала каквито и да е лоши намерения към теб - но си упорита и не разбираш от дума.

5. дано до 2019г. си имаме гърбовете. без теб е странно. наясно си, че трудно вадя каквито и да е чувства - ето, обичам те и си го знаеш (и също така знам, че ще прочетеш това и ще се познаеш веднага, или ще ми пишеш, за да си сигурна, че за твоята персона говоря. #вцепена ли си, че те споменавам тук?)

6. никога няма да бъдем толкова близки, колкото преди, но вчера осъзнах от колко години се познаваме и ми стана хубаво, че не сме пък хептен отчуждени. и теб обичам, и много, много ценя фактът, че те познавам. (имам идея за дизайн за татуировка и бих искала ти да го направиш, някой път ще го обсъдим)

7. ти си различна от всички останали, обсъдени досега, но ми се ще приживе да показвах много повече колко значиш за мен. адски ми липсваш в някои дни.

8. сега конкретиката изчезва.

с прекалено много хора през години съм била близка, а после нещата са се охладили по стечение на обстоятелствата. тъжно е. като цяло не струвам особено много в поддържането на дългогодишни контакти, и съм малко особен характер. ще забравя да ви пиша, ще забравя да ви звънна, ще ви забравя... името. лицето. но няма да забравя спомена за вас. 

така че ако някога искате пак да поговорим след дълга пауза, просто го направете - аз съм тази, която се чувства неловко, все още опипвайки почвата с нови хора или, дори по-лошо - опитвайки се да поднови старата връзка.

човешките отношения са странни.

радвам се, че случайни хора няма.

импулси

внимание.

този пост говори единствено за следване на импулси в името на добри цели и най-вече изкуство. моля не следвайте съветите ми, когато от действията ви може да последват наранявания за вас самите и за околните. или за портфейла ви.

благодаря ви за вниманието, приятно четене.

тая статия ми пратиха. обаче аз нали... пратите ли ми нещо, десет часа ще го чета, защото правя по петдесет неща наведнъж. следя текста на песен. имам отворен клип-компилация на котки. междувременно се сещам, че имам да чета "робинзон крузо", отивам в читанката и прочитам един абзац, че после ми пишат в месинджър...

та така де, зачитам се в статията, внимателно, обичам да чета предисториите на нещата. и очевидно обичам да ги пиша (между другото, пак да ги спомена тия ВЕЛИКИ ЕСЕТА - пиша дълги въведения)

В НАЧАЛОТО НА СТАТИЯТА ПИШЕЕЕЕЕЕ:

The bittersweet thing is, the death of my father was the birth of my photography career. Suddenly, my photos displayed emotion. They displayed stories and purpose and a sense of beautiful dismay, which was a direct mirror of how I felt on the inside. I poured all of my feelings and struggles into my work. I learned how to control how I felt and funnel it all into my ideas. I finally learned how to make the connection between imagery and emotion, and for once in my life I was satisfied and proud with what I was creating.

половината си живот се (")занимавам(") с някаква форма на изкуствата. мъчела съм се да рисувам (тъжно поглеждам към всички, които са се мъчели да ме научат - толкова си мога!), най-добра съм с думите, от време на време снимам.

подобно всеки мразя позьори. така де. не харесвам. честно казано, чувствам се персонално засегната, когато хора, които правят нещо за спорта, се намесят в моето си пространство, моето си поле на работа. и съответно в това на другите, обаче в момента става въпрос за МЕН, така че ще говоря единствено за себе си. малко или много този блог е създаден за това. тоест, много.

онзи мой предишен блог. тия поля от слънчогледи. ами умряха слънчогледите. не защото не се грижих за местенцето, милото ми местенце, аз още си го обичам от тук до края на вселената и обратно; умряха ми слънчогледите, защото НЕ ПРАВЯ НЕЩО, АКО НЯМА ДА ВЛОЖА СТРАСТ В НЕГО. за там страстта беше умряла, защото 

1) позьори-книжни-блогъри, които до известна степен поддържаха блогове, за да получават безплатни книги от издателствата

2) както съм споменавала, омръзна ми да говоря за книги, за които ще намерите еднакви рецензии на двайсет места

3) ако ще говоря за книги, от сега нататък ще говоря за книги, които имат специално място в сърцето ми

4) пишех постове почти по задължение. когато реално имах някаква идея за пост, умираше в съзнанието ми. защото, обърнете внимание на заглавието, не следвах импулса

5) аз затова и трудно пиша - не умея да улавям импулси, идеите излитат, няма я тръпката, без тая тръпка как да съм сигурна, че думите ми имат живот?

нека по същество...

искам хората да спрат да правят нещата за спорта и вместо това да намират по едно малко удоволствие, за да бъде "добре свършена работа", а не наполовина свършена работа! или, по-лошо - СВЯСТНО СВЪРШЕНА. ужас.

вчера най-добрата ми приятелка намерила някакво подобие на статия "какво господ е казал на различните зодиакални знаци" и беше любопитно, защото може би най-накрая страхотните черти на великите ДЕВИ бяха изтъкнати. направо ще ви покажа скрийншота, за да видите колко е достоверно:

да не вземете да си помислите, че ми е наистина пък толкова голямо егото. смисъл, да, имам слънце в I дом, но и чувството ми за хумор си е бая смотано и понякога само аз си го разбирам и само на мен ми е смешно

с други думи, изпитвам нуждата да ви коря до един, защото искам да мръднете напред. това не е болният перфекционизъм на някои хора, а просто амбиция за един по-хубав свят. с по-хубави личности, импулсирани от живота и действащи от тръпка, породена в тях.

също така, слънчогледите умряха, защото нямаха импулса да продължат да се развиват

дали тук ще посея едно огромно слънчогледово стъбло? вместо бобово, разбирате ли

обичам да задавам въпроси

не обичам да отговарям на тях

много си променям гледната точка

има много варианти за отговор

не ме питайте нищо

аз действам от импулс

нека ви питам

защото ще ви питам от импулс

затова въпросите ми не са случайни

ни

ко

га

нови начала pt. 2 и поредната интродукция

най-вероятно се чудите къде е част 1, щом заглавието е част 2. просто: опитах се да напиша пост със същото заглавие в другия си блог.

от доста време насам не се чувствам себе си там. много странно, нали? моето си място, моите си думи да не ги усещам наистина мои. една вечер мозъкът ми реши да е странен за пореден път и бях щастлива до немай къде, беше ми топло и имах енергия сякаш от две хелчета. за малко да изтрия polqotslunchogledi. разбира се, радвам се, че се въздържах, но не мога да спра да усещам сякаш нещо не е наред със самия блог.

май нещо не е наред с мен. така де, "не е наред". смисъл, май съм прекалено променена, за да стоя там, да творя там. четейки старите си постове, ми става адски носталгично. знам че не е хубаво да прекарваш време в миналото, но това не е поглед назад, не е ретроспекция - това е връщане към корените. корените са онези постове, които нямаха особен смисъл. корените са не-следването на определена тема или на определен начин на писане.

или определен начин на мислене.

всъщност цялата идея на промяната е въпреки смяната на състояния, на мисли, възгледи, идеи, настроения, да се върнеш към корените си. иронията е, че имам проблем с първата чакра - не съм заземена. аз съм ходещ на пръсти хаос, буквално. преди ходех на пръсти редовно след като гледах едно аниме, защото там героинята беше казала, че колкото по-висок си, пó си близо до звездите.

време е за промяна, която ще ме върне към корените ми, а не съм аз, ако не споделям с интернет пространството. меркурий и венера във втори дом, не че нещо.

косата ми е много по-къса, скоро дори няма да бъде кестенява.
но по-слънчева не съм изглеждала.
тая тераса е легендарна.
страхотно е да слушаш july на slo burn там, докато слънцето ти пече в очите.
а ти си леко с махмурлук, дееба, тъй кат' стане.

би било логично да направя някакво представяне, щом това е начало, макар и да не си падам особено по това да се представям. изведнъж забравям коя съм.

по име, михаела. не го харесвах особено преди. още ми звучи странно. предполагам ми отива.

16 на години. по навик ми идва да кажа 15 на моменти.

живея на майната си в един малък крайдунавски град в североизточна българия, но "дом е там, където дупето ти седне".

напоследък пътувам често.

по принцип чета много, но последната половин година това се е променило. не че не чета изобщо. не че не излизам с натежала раница от книжарници (най-често книжарници втора ръка). просто се опитвам да се "включвам в живота", след като 15 години го прекарах малко или много като аутсайдер.

любимата ми книга е "предимствата да бъдеш аутсайдер" все пак.

не обичам да гледам филми особено много. нито пък сериали.

музикалният ми вкус е по-голяма кочина от мен. съдейки по името на блога, надявам се сте заключили, че си падам по led zeppelin. също така минавам от black sabbath на миле китич, на wosh mc, на pink floyd, на някакво техно, на тони стораро, на черно. мисля в песни, изразявам се в песни. най-вероятно ви свързвам с определена песен или група.

пиша. но съм непостоянна.

не съм непостоянна само в писането. наясно сте.

предпочитам да пиша с малки букви, защото съм tumblr hoe. мързи ме да натискам шифт, естетично е, отива ми. да пишеш с главни букви изглежда... формално. пък аз не съм формална. не обичам да бъда. неестествено ми е.

дева съм. асцендент дева, луна в овен.

да сме си честни, алкохолът е як. когато не прекалиш с него. и като ти мине махмурлукът, пак е як. любимата ми бира е пиринско. повече не пия чиста водка, особено савой. като цяло избягвам водка. тия дяволи, руснаците...

снимам любителски, но не отричам, че ми се получава в повечето случаи. и приятелите ми имат заслуга, че са много фотогенични. пък аз не съъъъъм, мрън.

много псувам. нямам намерения да спирам, де.

за пореден път не съм наясно накъде се насочвам. не знам какво ще бъде това място. има много въпроси и още повече отговори. има много видове "мен". и като си Мен, и вярваш в паралелни вселени, е тогава става едноооо... пълно мазало, брат.

много анализирам, типична дева. ама как да не анализирам, като всичко може да се случи, всичко е възможно, никога не знаеш какво те чака зад ъгъла, не знаеш какво те чака и в космоса, защото там пък хептен няма ъгли и нещата могат да дойдат от всяка страна, уааау!

i'm dazed and confused.

i ramble on, and on, and on.

call me however you want.

много натискам ентер. не понасям всичките си мисли да са на един ред. създава ми проблем с писането на есета, като се замисля. също така, не мога да избера как да са ми конструирани параграфите. обичам да пиша есета, но е трудно да си толкова объркан, да имаш много да кажеш, пък да имаш една тема и една теза.

трябва да се упражнявам да създавам силни тези, които да следвам.

като цяло трябва да се науча да следвам някаква пътечка. указания. да не хвърча безцелно, макар че вярвам в смисъла на всеки акт. всичко винаги те отвежда донякъде.

ала понякога пътят е толкова дълъг...