въпросителен? удивителен! точка. многоточие...

намирам се за пореден път в един странен, изгубен момент, където се опитвам да прогоня чувството за празнина, погнало ме като рояк оси. за целта реших да готвя повече, да си подредя гардероба за милионен, милиарден път (благодаря на бестито, че се занимава с мен <3 най-яката е), да играя eternium по няколко часа на ден, да рисувам чайници, кафеварки, черепи, а сега ми се въртят и две идеи за пейзажи. сладко, аз и големите ми, прекалено смели идеи. исках да се разсея от мисълта за определен някого, губейки се в многобройните хобита, толкова често започвани и никога завършвани. 

не знам дали е енергията на транзитиращото слънце в рак, която ме прави колкото емоционална, толкова и креативна; нали знаете - "мерси за причинената болка, ще я претворя в изкуство". имам ужасно много неща за правене, а дори не ми се съществува. както съм казвала на един куп хора - искам да съм водна капка, звучи толкова по-лесно и привлекателно: кацам на цвете, полежавам си, падам в локва, изпарявам се, извалявам се, попадам в река или море, или океан, пак се изпарявам, пак се извалявам, пак кацам на цвете...

старая се да върша малко повече от домакинските задължения вкъщи. успокояващо е и с избърсването на досадни трохички хляб от мушамата, връщането на чифта ножици на мястото им и изпрахосмучването на безполезни хартийки от пода си заминава малка част от едно по-мръсно минало. е, да, има части от стаята ми, които задължително са разхвърляни. какво да направя, чувствам се защитена с множество мебели и предмети около мен. животът е по-забавен, когато има къде да се спънеш, удариш; какво да стърчи от не-където-трябва; и задължително трябва да има поне една чаша кафе или незатворена бутилка вода, които да се бутнат и да направят мизерия. онзи ден разлях кенче с бира (моля ви, не ми се карайте, наистина съм с две леви ръце!) и трябваше да проветрявам бая време, за да не мирише на кръчма. нощното ми шкафче е домът за предмети без предопределено място, а пространството зад него - свърталище на малки и големи паяци, превърнали се в новите ми приятели.

лятната меланхолия е особено чувство. лятната меланхолия е топла, ухае на сол, има вкус на слънчогледови семки, текстурата на лек бриз, скоростта на урановите ветрове. лятото е време за почивки и лимонада с цвят бъз. гнетящите жеги предразполагат към размисли с цвят на залез: ярки, интензивни, но мимолетни. всичко тече. всичко циркулира и ние бавно обикаляме в кръгове и елипси по всевъзможни начини.

когато не съм водна капка през лятото, ми се ще да съм снежинка.

и понеже питах две сладички момичета дали поезията ми си струва да бъде качена в блог, а те отговориха положително;

това го написах в автобуса от тутракан за силистра на първи юли. не съм писала каквото и да било от месеци, простете ми за малко ръждясалите умения.

можех да напълня със отрова

всяка дума, всеки смях,

можех сърцето ти

да откъсна със замах;

ала не посмях да съм зла -

мене злото ме мори,

и докато мога да гледам

към слънцето ярко

без да премрежвам очи,

ще мечтая за светли,

по-светли

дни!

не мога да си я избия от главата, насладете й се, колкото и аз й се наслаждавам: