равносметка на страха

някои от най-добрите си текстове съм писала в час.

втора година влизам в часовете по история в ЕГ и не мисля, че е имало път, в който вниманието ми да е било насочено само към госпожата всичките 45 минути (съжалявам наистина, госпожо!). и днес пак така си мислех някакви мои глупости, които реших, че е редно да бъдат споделени. та зат'ва енджой (ооооо моооляя теее, сипи и един джойнт енд инджой енд инджой, сипи и един джойнт енд инджой енд инджоой)

не знам какво се случва този месец. буквално всичко тръгна от нова година. първите дни на 2017 прекарах абсолютно съсипана, нервна и не знаех как изобщо ще изтикам месеца.
ето ме тук, 31-и януари. карам история и говорим за епохата на романтизма. слънцето ми напича гърба.
още от миналата година очаквах тази да е тежка. какво значи "тежка"? току-що стигнах до извода, че означава да се чувствам некомфортно с истините и фактите, с които се сблъсквам, и събитията, струпващи се отгоре ми. а "некомфортност" значи страх, стигнем ли до корена на казуса. винаги са два вариантите - правим неща, подтикнати или от страх, или от любов.
цял живот съм ходещ страх. е, казах го най-накрая. хич не ме бива да признавам истини и затова крия, крия, крия - и винаги от себе си, никога от другите.
сънувах как повръщам. потърсих значението в интернет и означава, че трябва да разкрия скритото; това, що ме гложди.
напоследък много мисля. от лошото мислене, overthinking. по принцип е добре избягвана от мен дейност. "да не си развалям настроението", но не се научих, че настроенията са моментни, и е по-важно на момента да разрешавам проблеми, а не да ги отлагам.

би звънецът.

та дотам беше с училищните разсъждения, които денито за момент се беше притеснила, че не са текст, ами уравнения по химия. но това е само една миниатюрна част от всичко, което ми беше дошло на главата.
наскоро хавок ми каза, че щом съм заобиколена от хора, с много плутонска енергия в тях, значи трябва да съм много по-дълбока. не че съм била повърхностна, просто трябвало още повече. първоначално си помислих "братле... има ли НАКЪДЕ ПОВЕЧЕ ИЗОБЩО". има, има, и още как, ала ме е страх да мисля и това е моята собствена бариера.
споменавам думата "бариера" с цел - снощи именно завърших четенето на "бариерата" на павел вежинов. в началото смятах, че съм повече като доротея заради цялата ѝ странност и любов към птиците и летенето (а и на моменти проявявам много стряскащи телепатични способности, нали затова съм агнав), ала към края заприличвах на антони с всяка изминала дума. защото, както във всеки "нормален" човек, в антони има бариера, над която той не може да прелети, за разлика от лудата доротея.
как се изправя човек пред масивните стени... които са вътре в него? тоест, как човек се изправя пред себе си и изобщо има малкото кураж да го стори? защото си представям цялото нещо точно като една огромна тухлена стена, зад която има дълбоко, тъмно езеро, представляващо подсъзнанието.
а не мога да плувам.
дали да не се опитам да се науча на момента?
да спра да казвам "страх ме е" и да използвам повече "е, какво пък, никога не знам какво се крие зад ъгъла". и да спра да се крия зад маската на колебанията си, а да се спирам там, където ме водят импулсът и интуицията. отдавна вече започнах да развивам интуицията си, далеч не му е времето да спирам сега!
смелост, смелост, смелост.
понякога си мисля, че съм прекалено малка за целия голям свят и идеята му е да се стовари отгоре ми. друг път си мисля, че съм достатъчно голяма, за да се бия със звездите. и аз вече не знам коя съм, честно. пък ми се иска да разбера така много, наистина ми е интересно.